|
Книга, която да четеш с бучка лед в устата
Ако кажа, че всичко в тази книга е много лично, все едно нищо да не кажа. И истинско, като вдишване уста в уста след всеки стих, разказ или писмо в Skype. Не, няма удавници в лодката, разсъхнала се в пустинята. Няма и пустиня, макар че “потъват бавно, в пясъците на брега се давят“ в търсене на „най-уютното крайбрежие“. Има ли го, няма ли го – кой знае. Пустинята е в нас самите, пресичайки обезлюдени паралели и меридиани (нали в огъня влагата изчезва!). Не ни го казаха, макар, че самите ние си го знаем...
Единият живее на брега на морето, другият - някъде в балкана, а битката им срещу страховете от самотата е бюлетин за нивото на пресъхналата река. „Виното и хляба си за мен“ е втората съвместна книга на Руми Пенчева и Иван Ставрев след „Дъх на вечност“ (поезия и проза, издание на Сдружението на писателите в Добрич, 2014). И двете книги са заченати в социалните мрежи, те там си и живеят, страдат и обичат, и двете книги трябва да се четат с главоболие, както казва един мой приятел. Докато в „Дъх на вечност“ стихът и разказът са се слели в едно придихание, в едно сърцебиене, понякога като морзова азбука, препредавани с точки и тирета. Всяка следваща книга би трябвало да е с нещо различна, нещо да я отличава от предишната. Докато „Дъх на вечност“ е моноспектакъл, където действието се движи от „авторовите“ ремарки, от театралния гардероб на лирическия герой, то във „Виното и хляба...“ персонажите са двама, сънищата и бляновете са самоопределени и индивидуализирани. Междуметие, дума, знак, болка, сън, метафора е повод другият да хване греблото и да тика шлепа, лодката или дъската към омая на човешките взаимоотношения. („Игра на криеница“; „Оби, отварям вратата. Нататък... сме двамата! Ето „Завесата“ - I. S., R. P.). Няма ръкопляскания, няма бис. Доколкото имаш сили да замълчиш. Някаква вътрешна драматургия движи действието. От вътре навън. И от вън навътре. Създадената от Руми Пенчева и Иван Ставрев друга оптика, провокира читателя да се вгледа в собственото си битие, да пренареди ценностите си и да припознае житейските си лабиринти. (Според Вл. Янев, съществува „множествена памет на непобедения българин, на отстояващия човек“). Дали това не е заради любовта - „Орфей ще слезе в Ада заради Евредика“.
...Тези стихове да се четат с бучка лед в устата („Пътешествие в оранжево“ - поема в памет на самоубилия се българския поет Фикри Шукриев; „Жажда“; „Лятно слънцестоене“ - I. S.). Тази поезия не назовава болката, тя търси жестове на въображението (“Огън-сърце“; „Очите на тъгата“; „Прегръдки“ - R. P.). Урбанистиката на сегашното време не реконструира миналото. Лутайки се по улиците от страховете си, двамата автори съхраниха своите чувства.
През 2010 г. издадох последната самостоятелна книга на Иван Ставрев „Продължение в отвъдното“ (Издателство МС, Варна). Е, само дето не си взехме сбогом. Каквото имахме да си кажем, казахме си го. Оставаше само някой ден да турим под печат „Събрани съчинения Иван Ставрев“. И да пием по едно питие за здраве (или за Бог да прости!). (Петър Тодоров)
|
